РАЗРУШИТЕЛИ НА ИКОНОМИКАТА
В навечерието на 10 ноември 1989 г. икономиката на България не беше в най-доброто си състояние. За криза все още не можеше да се говори, но икономическите показатели не бяха така добри, както десет години по-рано. В началото на 80-те години висшето партийно и държавно ръководство на страната за първи път след 1944 г. даде по-голям шанс за развитие на производството на предмети за потребление. Закупени бяха сравнително много лицензии за производство на такива стоки, в резултат на което се увеличи и вътрешното потребление, и износа, ускори се растежа на икономиката на страната като цяло. Паралелно с това се поддържаше и растежа в другите отрасли с оглед в близко бъдеще българската икономика като цяло да запази динамиката на ръста на брутния вътрешен продукт, характерна за края на 70-те години, както и да оптимизира неговата структура в посока всестранното задоволяване нарастващите потребности на обществото. Такива бяха и директивите на партийните конгреси.
По същото време, обаче, в света настъпиха съществени промени, негативното влияние на които върху социалистическия блок като цяло и особено върху България не можеше да се избегне. По-горе вече стана дума за събитията в Полша, но това не беше всичко. На президентския пост в Съединените щати застана Роналд Рейгън, който обяви кръстоносен поход срещу комунизма. През 1981 г. на площад Сан Пиетро в Рим бе извършено покушение срещу Папа Йоан Павел ІІ, за чието организиране бяха обвинени съветските тайни служби и техните братя по оръжие от Държавна сигурност на НРБ. Нещо повече, за съучастници на извършителя на атентата турският гражданин Мехмед Али Акджа, член на турската терористична организация "Сивите вълци", бяха набедени български граждани. За краткото време докато течеше следствието и последвалият го съдебен процес, граденият дълги години международен престиж на България пострада доста сериозно. Покрай този съдебен фарс българската държава бе обвинявана и в други грехове - от незаконна търговия с оръжие, до мащабен наркотрафик, покровителстван от правителството. От тези клевети и недоказани обвинения нямаше как да не пострада външнотърговския баланс на страната, особено по така нареченото второ направление. Като прибавим към всичко това и няколко поредни недобри селскостопански реколти поради неблагоприятни атмосферни условия икономиката започна да изпитва затруднения.
В края на 1984 и началото на 1985 година по решение на Политбюро на ЦК на БКП бе извършена принудителна смяна на имената на лицата от турски произход, живеещи в България. Последиците от тези действия също понижиха българския рейтинг в международен план. Негативните за страната събития следваха едно след друго. През 1985 г. , след смъртта на съветския лидер Черненко за пръв пъртиен и държавен ръководител на СССР бе избран Михаил Горбачов, политик от новото поколение съветски ръководители, утвърдили си след Втората световна война. Горбачов определено не симпатизираше на Тодор Живков, който беше доайен сред ръководителите на страните от СИВ и Варшавския договор. Заговори се дори за премахване от съветска страна на някои привилегии, които България ползваше в отношенията си със СССР, особено в доставките на суровини за българската промишленост.
Малко по-рано на върха на управлението на международните икономически отношения на България бе издигнат Андрей Луканов - Министър на външноикономическите връзки, а негов заместник бе младият тогава Георги Пирински. На пръв поглед - нищо лошо, и двамата са представители на по-младата генерация български управленци, интелигентни и образовани хора, такива от каквито България изпитваше остра нужда на най-високите етажи на управлението. Съвпадение или не, но точно по тяхно време външният дълг на страната започна да нараства, а парите, с които западните банки кредитираха България сякаш изчезваха, не се инвестираха в отрасли, производства и проекти, които да гарантират бърза възвръщаемост, а страната все повече изпитваше остра нужда от нови финансови ресурси. Въпреки това националната икономика вървеше напред, но темпове й намаляваха и опасността от забуксуване ставаше все по-реална. Необходими бяха бързи промени, при това не кадрови, както през последните няколко десетилетия, а структурни. Те не закъсняха,но преди да бъдат извършени народът трябваше да бъде подготвен за това. На редица пъртийни форуми постепенно се утвърждаваше убеждението, че стопанските единици трябва да разполагат с по-голяма самостоателност и все повече да се приближават до пазарните принципи на стопанско управление. Паралелно с уедряването на стопанските предприятия в България, след дългогодишно прекъсване, бе даден стартът на частната стопанска инициатива. През 1988 г. чрез 17-то и 35-то постановление на Министерския съвет се даде възможност редица видове услуги и някои немащабни видове производства да бъдат развивани извън държавния и кооперативния сектор. Това бе извършено под формата на създаване на възможност на по-можещите и инициативни граждани да разгърнат творческите си способности с цел повишаване всестранното задоволяване потребностите на трудещите се. На пръв поглед изглеждаше, че става дума за допълнително натоварване на по-предприемчивите българи в извънработно време, но практически тогава се появиха първите стопроцентови частници в рамките на закона.
Този експеримент освен, че подготвяше почвата за по-нататъшни икономически реформи, трябваше да подготви и общественото мнение за това. При появата на първите частни таксита, например, отношението към тях беше силно негативно и този негативизъм продължи няколко години - чак до първите законодателни промени, намерили отражение в Търговския закон през 1991 г. Частникът презрително беше наричан печалбар, бакшиш, спекулант, черноборсаджия. Това, разбира, се, беше неизбежно след насажданата няколко десетилетия ненавист към всичко частно. Тук трябва да споменем, че
