РАЗРУШИТЕЛИТЕ НА СЪВРЕМЕННА БЪЛГАРИЯ

Стоян Боричев

Oпит за дисекция на прехода

Висшето партийно и държавно ръководство на България в средата на 80-те години - все още единно

      Сутринта на десети ноември 1989 година. Петък, ден като всеки друг – мрачна и влажна полумъглива есенна утрин. По околовръстното шосе на София, в отсечката между Банкя и резиденцията в Бояна, както много пъти преди това, са разположени служители на МВР, ДС и УБО. Това не впечатлява никого – всички знаят, че ще минава генералният секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет на НРБ Тодор Живков. Никой, обаче, не знае, че той ще премине по този маршрут на път за поредния партиен пленум за последен път. Ето, задава се пилотният син „Мерцедес” на охраната, след него черният „Мерцедес” на Първия, другите автомобили от кортежа. Едва ли някой тогава, а и доста по-късно, си е давал сметка, че тази „разходка” в края на работната седмица ще се превърне в началото на събития, които  ще доведат до гигантски промени в държавата, до неимоверното обедняване на милиони българи и още по-впечатляващото  забогатяване на шепа хора, изпълзяли буквално от нищото през следващите десетилетия, началото на дълъг период на упадък и разруха. На сцената на обществения живот ще се появят нови актьори, от действията или от бездействието, на които ще зависят съдбините на страната. Те ще са първата нова прослойка в новото общество, която под лозунгите за демокрация, правова държава и пазарна икономика ще си присвои правото да управлява страната неизмеримо дълго по отношение на един човешки живот, прослойка която по-късно ще се самоопредели  и самоназове като „политическа класа”, а за аналите на българската история повече би й прилягало прозвището „разрушителите”, „разрушителите на съвременна България”, вероятно така би ги нарекъл Симеон Радев, сравнявайки ги с техните предшественици , изграждали основите на съвременната българската държава сто години по-рано.

      В ранния следобед на същия ден се разнася новината, че Тодор Живков е свален, но никой не е напълно сигурен. За повечето хора той е вечният Първи, несменяемият ръководител на партията и държавата. По вечерните новини на радиото и телевизията, които всички очакват с нетърпение, се получава потвърждението, че по негова молба от длъжността генерален секретар на ЦК на БКП е освободен Тодор Живков.

      Събота, 11 ноември. Почивен ден. На пръв поглед – нищо особено. Хората бързат да си купят вестници, за да научат повече подробности за кадровата промяна на върха на партията и държавата. Пълно разочарование – никаква допълнителна информация. Медиите отразяват само това, което им е подадено. Общо взето оценката на хората за промяната е положителна, но неизвестността доминира в мислите им. Тук- там от някой балкон предпазливо е спуснат националният флаг. Някъде, обаче, по-големи смелчаци са окачили плакати  /не на собствените си балкони, разбира се/ с антиживковско съдържание. Като на строителен фургон, например, вляво от кино „Дружба”, се вижда набързо написан плакат със съдържание: „Народен съд за Тодор Живков и неговата шайка!” Към обяд плакатът вече е свален.

      Какво, в същност, се бе случило? Наистина Тодор Живков вече беше на сериозна възраст /78 години/, и както самият той имаше нужда от почивка и оттегляне  от активна дейност, така и държавата и партията, която я управляваше, имаха нужда от по-млад ръководител. Дори в  Съветския съюз тази промяна вече беше извършена след несполучливите опити починалия през 1982 г. Брежнев да бъде заменен от представители на старата генерация като Андропов и Черненко, за да се стигне до по-перспективния и прагматичен избор – Михаил Горбачов. След толкова много години на върха, обаче, Тодор Живков не беше сигурен дали няма да бъде репресиран след оставката му. Той беше омръзнал на хората с няколкодесетилетното си управление, с понякога неудачните си шеги или с езиковите си грешки, с които често развеселяваше аудиторията, а тя беше голяма – целият български народ, с гръмките си обещания за светло бъдеще. Този народ, обаче, беше свикнал с неговите изяви и ги приемаше като неразделна част от системата, която ние тук няма да коментираме подробно. Всеки знаеше, че дори да си отиде, Живков веднага ще бъде заменен от друг партиен деец от неговото обкръжение и това едва ли щеше да промени нещо. Много пъти през годините са правени предположения за неговия евентуален приемник и винаги, когато името на някой негов потенциален заместник се повтаряше и натрапваше по-дълго  в общественото пространство, следваше внезапното му „приземяване”*, т.е. преместване на друга работа, отстраняване от орбитата на най-висшите и държавни ръководители /обикновено изваждане от състава на Политбюро

^* Изразът е на Тодор Живков

или от Секретариата на ЦК на БКП/. Най-често новата длъжност бе посланик в чужбина. С течение на времето Тодор Живков си беше спечелил много врагове вътре в самата БКП.

      Новината за промяната на 10 ноември беше възприета от мнозинството от хората като възстановяване на нормалните принципи  и методи на управление на партията и държавата в рамките на съществуващия строй. Наистина, в резултат на идването на власт на Михаил Горбачов в СССР и провежданата от него политика на Перестройка, в България се появиха няколко неформални движения, които трябваше да изиграят ролята на коректив на официалната власт, но в никакъв случай не бяха форми на сериозна опозиция, каквато членовете на някои от тях днес твърдят, че е имало. Участниците в най-известните и популярни движения като „Комитет за екологична защита на град Русе”, „Екогласност” и „Клуб за защита на гласността и преустройството” до голяма степен бяха едни и същи лица и повечето от тях членуваха в БКП, т.е.  те по-скоро бяха форми на вътрешнопартийна опозиция, инспирирани вероятно от някои кръгове от висшето партийно ръководство и контролирани доста успешно от специалните служби на държавата. По подобен начин стояха нещата и с по-малко известните тогава КТ „Подкрепа” и „Комитет за защита правата на човека”. Всички тези формации до голяма степен играеха ролята на отдушник на антиживковските настроения в партията и държавата и бяха създадени като имитация на сходни структури в други страни от социалистическия блок, най-вече от Полша.

      В края на лятото на 1980 г. светът научи за създаването на независим профсъюз в Полша – непознато до този момент явление в процъфтяващата световна социалистическа система. Съзнавайки опасността  от подобни събития и в други социалистически държави, в които синдикатите бяха създадени и контролирани от управляващите комунистически партии, бяха взети мерки това да не се случи другаде извън границите на Полша. Ескалиращите събития там можеха да бъдат обуздани по начин, подобен на инвазията на СССР и съюзниците му от Варшавския договор  в Чехословакия през 1968 г., но тук обстоятелствата бяха по-различни. В Полша, поне в началото на кризата ставаше дума за чисто синдикални искания от страна на работниците. Международната обстановка също не позволяваше съветско нахлуване, още повече, че исторически наслоилите се антируски и антисъветски настроения в Полша бяха много по-силни от тези в ЧССР през 1968 г. Проблемът там сравнително лесно /погледнат от дистанцията на времето, разбира се/ беше решен с въвеждането на военно положение в края на 1981 г., чрез което страната бе спасена от евентуална съветска окупация.

      В края на 80-те години ситуацията в България бе различна най-вече с това, че Перестройката в Съветския съюз внушаваше на българските граждани позитивни очаквания за някакви изменения и те не закъсняха. Лично Тодор Живков се ангажира с тях поемайки инициативата за извършване на драстични промени като сам заговори за демократизиране на обществения живот и за нова икономическа политика. Последваха и нормативни документи в тази посока като Указ № 56 на Държавния съвет и Постановления № 17 и 35 на Министерския съвет, които официално разрешиха частната стопанска инициатива. През 1989 г. на всички български граждани бе дадено правото да притежават задгранични паспорти, т.е. да пътуват в чужбина, в това число и на запад. Тези промени в България, извършени почти едновременно с аналогичните промени в Полша, извоювани там, обаче, след почти десетгодишна борба, с цената на драматични събития, синдикална и икономическа криза, военно положение и заплахата от чужда окупация, подсказваха, че светът вече не е същия и можеха да се очакват и други мерки в посока на демократизиране на страната. Полският пример беше много заразителен. Та нали именно там партийният, държавен и военен лидер на Полша Войчех Ярозелски организира Кръгла маса, на която бяха обсъдени и договорени правилата за преминаване на страната към демократично управление. Това следваше да направи в България Тодор Живков – един прекрасен начин да слезе от политическата сцена и да остане в историята. С подобен развой на събитията, обаче, не бяха съгласни неговите вътрешнопартийни врагове, които също се надяваха да влязат в историята. За целта те трябваше да направят едно единствено нещо – да свалят Тодор Живков от власт.

      10 ноември 1989 година. Мнозина днес оспорват значимостта на тази дата. Станалото тогава се оценява като един обикновен вътрешнопартиен преврат. Да, наистина е така. Но тази дата можеше да послужи за начало на една нова епоха в историята на България, епоха на демократични и икономически реформи, за каквито хората мечтаеха, на правова държава, каквато в над стогодишната следосвобожденска България почти не е била. Швейцария на Балканите – това беше реална мечта за милиони българи. Събитията тогава, обаче, неочаквано поеха друг курс, курс на противопоставяне, на разединение и самоунищожение. Някой някъде беше решил, че трябва да се следва полския пример отпреди десет години. Каква фатална грешка! Единствено натрупаният огромният външен дълг на България донякъде наподобяваше полските условия от 1980 г. Ситуацията в Полша след 1980 г. беше уникална. Събитията там предизвикаха идеологическия интерес на Запада и той беше склонен на икономически компромиси по отношение на поляците.

      В България, за съжаление, през 1989-1990 г. нямаше нищо уникално. Подобни промени се извършваха във всички страни от Източна Европа. В Унгария те дори бяха завършили по абсолютно мирен, безконфликтен и безкръвен начин. Надеждите, че Западът ще обърне някакво специално внимание на България и ще опрости поне част от външния й дълг бяха прекалено наивни. Дори съседна Румъния чрез драматичните събития през декември 1989 г., завършили с разстрела на  Николае Чаушеску,  успя в много по-голяма степен да привлече световното внимание. Революционните пориви на зараждащата се в България опозиция бяха ненавременни, излишни и вредни за страната. Вместо обединение на българската нация около идеята за излизане на страната от кризата с външния дълг, чрез революционни лозунги, заимствани от близкото минало, събитията бяха насочвани към разрешаване на проблемите не с разум и компетентност на кръглата маса, не чрез мобилизация и обединение на обществото в името на бързото преодоляване на икономическата и политическата криза, а чрез разединение и деморализиране на обществените сили, чрез налагане на „улична демокрация”. Извършителите на преврата срещу Тодор Живков, от своя страна, смятаха, че „слагайки си главата в торбата” на 10 ноември, имат законното право да продължат да управляват страната. И едните, и другите просто проспаха ситуацията. Народът също спеше и даде възможност на хора със съмнителни професионални, морални и политически качества да се промъкнат в ръководствата и на двете основни политически сили и да се домогнат до властта.

      Разединението, безвластието, хаосът създадоха условия за задълбочаване на кризата, за пълната разруха във всички сфери на обществения живот, за появата на нови, непознати до този момент обществени прослойки като „борците” /мутрите/, например, които необезпокоявани от никой установиха контрол върху почти всички обществени сфери. Положени бяха основите на тоталното разграбване на държавата, на гигантско по мащабите си преразпределение на всяко материално или духовно благо. На мечталите до скоро за правова държава български граждани им остана едно единствено право – безропотно да понесат цялото това унижение. Независимо от това кой печелеше или губеше поредните парламентарни избори, на власт винаги  бяха и са те – разрушителите.

                                                                                      (Следва)

      Когато става дума за най-значими нарушения на Конституцията, неизбежно се замисляме кои конституционни разпоредби са най-пренебрегвани и потъпквани. Еднозначният отговор е, че няма по-важни или маловажни текстове в Основния закон. Все пак, някои от тях са нарушавани по-често, дори ежедневно, без  адекватна реакция от страна както на управляващите, така и на  правоохратетелните или законотворските органи.

      Може да звучи банално, но милиони българи непрекъснато са жертва на пасивността и неспособността на държавата и държавните органи да изпълнят ангажиментите си по отношение на Чл. 16 и Чл. 48 от Конституцията, гарантиращи правото на труд, например, или на Чл. 52, даващ право на българските граждани на здравно осигуряване и безплатно медицинско обслужване. Разбира се, гаранциите за живота , достойнството и правата на личността и създаването на условия за свободното развитие  и за гражданско общество, фиксирани в чл.4(2), са не по-малко важни, но като че ли за тях се сещаме не така често, както за  ежедневните проблеми. Още по-рядко се, веднъж на четири години, се сещаме за не дотам гарантираните ни от Чл. 42 избирателни права след поредната поправка на избирателния закон.

ПО ПЪТЯ НА НЕКОНСТИТУЦИОННОСТТА

      Още с приемането на Конституцията на 12 юли и влизането й в сила на следващия ден – 13 юли 1990 г., тя става обект на критики и несъгласие, процес, започнал още по време на дебатите преди приемането й и който продължава и до днес. Тонът за това дава опозицията по време на Седмото Велико народно събрание, по точно онази част от нея, която е против приемането на основния закон, известна с така наречения „протест на трийсет и деветимата".  Разбира се, съгласно чл. 39  от същата тази конституция всеки  има право да изразява и разпространява мнението си, стига с това да не потъпква правата на други, както и да не призовава към насилствена промяна на конституционно-установения ред. Не така стоят нещата, обаче,  с държавните органи, те са призвани да бранят Конституцията от посегателства и да преследват с цялата строгост на закона опитите за заобикалянето на конституционните принципи. По друг сценарий, за съжаление, се развиват събитията след разпускането на Великото народно събрание.

      Като пръв противоконституционен акт може да се смята регистрирането на Движението за права и свободи за участие в парламентарните избори през 1991 г. И като структура, и като политическо ръководство, то е наследник и продължител на Турското национално-освободително движение, което като автор на поредица терористични акции през 80-те години и като пропагандатор на откъсването на територии от България,  носи типичните белези на терористична организация, която на всичкото отгоре е формирана на етнически и верски принцип и влиза в остър конфликт с текста на чл.11 (4) от Конституцията, който не допуска образуването на партии на етническа, верска и расистка основа. Така или иначе духът е пуснат от бутилката, първият прецедент е налице и оттам нататък вече всичко е лесно. Компромис след компромис с основния закон и за двадесет години над  10% от всичките 169 члена на Конституцията са нарушавани в резултат на действието или бездействието на тези, от които зависи опазването им. Ето някои от тях: Чл. 4. 5, 6 , 11, 16, 18, 19, 21, 34, 39, 41, 48, 51, 52, 60.

Нарушаването на Конституцията - многогодишна ежедневна практика на управляващите

      НЕПРОТИВОКОНСТИТУЦИОНСНУВАТЕЛСТВУВАЙТЕ  е най-дългата дума в българския език, но не това е причината  да я избера за име на моя блог. По-важното е съдържанието, което тя носи: Не извършвайте действия против Конституцията!
      Почти двадесет години след приемането на демократичната конституция на Република България тя е пренебрегвана, нарушавана, потъпквана, оплювана и омаловажавана именно от тези, конституционно задължение на които е да я бранят от домогванията на нейните противници.  Всички политически сили, управлявали страната през последните две десетилетия в една или друга степен са нарушавали и продължават да нарушават Конституцията. Тези противоконституционни явления се развиват предимно в две направления – по линия на приемане на нови закони и  законови поправки с противоконституционни текстове, както и по линия на неспазване на съществуващи вече закони. И в двата случая причините са едни и същи – законотворческа защита на лобистки интереси, безпомощност при справянето с големи обществени проблеми и не на последно място управленска, юридическа и политическа неграмотност. В очите на обикновения българин Конституцията е някакъв документ с чисто представителни  функции, без реална сила, нещо като президентската власт. Едва ли има някой, който да вярва в текстовете, гарантиращи основните права на българските граждани, след като те двадесет години са пренебрегвани и потъпквани, без някой управник да си е направил труда да вникне в същността на проблема и поне да се опита да каже, че това не е конституционно. Никой не се  е опитал да избърше праха от Конституцията и да я постави на пиедестал, където й е мястото. И при приемането на всеки закон най-напред  да се задава въпроса дали не противоречи на Конституцията. След като избраните за тази мисия не искат или не могат да се справят с посегателствата върху основния закон, гарантиращ  демокрацията в държавата ни, нека го направим ние. Нека всеки ден да повтаряме НЕПРОТИВОКОНСТИТУЦИОНСНУВАТЕЛСТВУВАЙТЕ докато те се сетят, че не са царе и велможи, а слуги на този народ.  Промените, започнали през 89-та година преминаха под лозунгите за правова държава, а къде е тя сега.  Нека отново да кажем: „Искаме си правовата държава!”

Непротивоконституционснувателствувайте!